Едно не мога да разбера – мразим ли ги или ги обичаме? Струва ми се като да не ни приляга много шопът по принцип с всичките му характеристики… особено, ако влезем в неочаквано съприкосновение с него по повод на ’адския транспорт. Веднага го обявяваме за „селянин”. И в същото време обожаваме граовското. Защо – не е важно! Както всички хубави неща… Пък и то си е „наше”!
Не е ли странно, че най-ненавижданата, тъй да се каже, от останалите, народност, е свъртяла около себе си столицата понастоящем? Или може би – най-противоречивата… Вероятно най-твърдоглавата? Или пък най-самоуверената?... Дали пък не най-мързеливата?... Е, това би било спорно… Ако речем, че са мързеливи – ще трябва вече да ги мерим на акъл, а това идва много сложно…
Всъщност, още сердите (тъй да се каже „пра-пра-шопите”
са се установили трайно по софийското поле и доволно са се вписвали в Римската империя в продължение на няколко века. Сердика, кръстена според тях, е била в периода на разцвета си столица на голяма римска провинция (даже самоуправляваща се) и любим град на императора с източен уклон, дал името си на Константинопол. Може би причината е в минералната вода… Римските императори строили тук водопроводи, бани, отопление на водна основа (доказателствен камънак из центъра – колкото щеш). Та, ако се чудите защо толкова се спряга тази „Сердика” – никак не е без основание.
Твърде вероятно е после някаква част от тракийското племе да е устояло и на пълчищните „вълни” от другоземци около европейските преселения. Тук няма да се впускам във волни исторически тълкувания, но трябва да спомена задължително печенегите (вероятно „пра-шопите” или „ал-баджанаците” (не се смейте – от арабски е!), които се свързват най-вече с думите „опустошават” и „набези”. Ако искате да знаете що за птица е печенегът, запознайте се с не много любезен съвременен унгарец в лошо настроение. Възможно е бързо да ви напомни на нашия шоп. Войнствен, уверен, нахален номад – печенегът бил добър воин, ценен много от по-умните средновековни владетели. Около Х-ХІ век, разсипани из формиращите се по-устойчиви държави, печенеги остават и по българските земи. Според една от теориите част от тях са прародители на някои групи шопи.
Разбира се, категорични доказателства за приемствеността „серди-печенеги-шопи” няма, както и за много други народности, населявали през различни периоди районите на България. Но това са най-устойчивите и най-характерни групи. А за трансформациите на народностите във времето и разпознаването им по типични белези съществуват предимно хипотези.
Та, за да се върна от „големия взрив” къмто днес, изпращам ви един много добър анализ на социалното животно „шоп”, който ми хареса из свободното пространство – в 3 части е, със забележително верни наблюдения
http://www.omda.bg/page.php?tittle=%D0%A5%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BE%D0%B1%D0%B2%D0%B8%D0%B2%D0%BA%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D1%88%D0%BE%D0%BF%D0%B0_%D0%86&IDMenu=265&IDArticle=197 Та, изглежда шопите са изкристализирали себеродно по тези земи от памтивека и затова си се чувстват понастоящем из Софийско като у дома си. На всичкото отгоре са запазили маса архаични белези – наблюдаеми в техните обичаи, музика, танци и носии.
Един от признаците на отличителност на една народност е нейният език. А шопският диалект предполагам дразни пределно много от вас. Колкото по-дълго време човек пребивава по софийските улици, толкова по-добре го усвоява, дори при положени максимални съпротивителни усилия. Ако не вярвате, потърсете вица за английския лорд, който се хванал на бас за един „Форд”, че ще научи шопа на английски език… Просташко ли ви звучи шопският? Ами! Направо гали ухото… Е, няма да се заяждам с останалите български диалектни говори…
Според мен един от най-приятните белези на Шопския край е извънредният диалектен колорит – направо е невероятно да чуеш натурален трънски или брезнишки говор. Чудесно е, че нищо не разбираме, нали? Едно време така се радвах на банско-разложкия, доколкото можеше да се срещне някой, който го говори. Виж пернишкият не е добре да бъде чут в естествена среда – кой знае докъде може да доведе… Във всеки съучай – до пробуеми.
Като почнах – ето откъс от една къде по-стилна 100-ина годишна ретроспекция на обитателите на тези земи:
„Наше село — харно село. Два пъти се жътва жъне, по година гладни седим и пак кураж държим. Наше село — харно село: от две страни слънце грее, от четири месечина, най-ясната — мома Грозда. Грозда нане Джурова, що е от грозде по-сладка.
Грозданка е наша селска слава — кахър чуждоселски. И кой я не знае, он не ни завижда. На бой она е средна, ала е набита, та се тресе, като ходи и задава черни ядове на момците и кара Герчо да подигне мечи калпак и да поотрие с ръка ясно чело. Черна като катран коса украсява Гроздиното бело лице и лежи над челото, като две тънки гарванови крилца, по средата с пътека, а отгоре забодено алено лале.”
Ех, ако ви се е отворил апетитът – дочетете си на чистия шопски диалект разказите на Елин Пелин (има и за позабравените симпатични шопски персонажи Пижо и Пендо:
http://chitanka.info/book/486-pizho-i-pendo Покрай това – може да прочетете и едно разказче на Михалаки Георгиев на типичен видински диалект (от северозападните, подобен на шопския):
http://chitanka.info/text/20362-merakyt-na-chicho-dencho Шопският хумор няма как да ви се размине. Той е като бърз влак – докато се усетиш и те е връхлетял… Е, да не вярвате на всичко мотамо, че да вземете да си правите главоломни „непозитивни” заключения. Все пак – при сегашните обстоятелства ние всички принадлежим на тази група, формално или действително. Някои – изначално типично, други – придобито, но вписателно, трети – само мимикрийно. А има и четвърти – дето се чудят какво общо имат с нея, макар да са се родили тукашно. Мешавицата продължава, но какво да правиш – те т’ва е животът.
Като стана въпрос – „На гарата шопкиня чака влака за София. Пристига влакът и от вагоните слизат мъже, жени, деца ... всякакви. А тя на всеки ще намери кусур да каже нещо:
- Я, па тоя... Я, па тая... Я, па това, мънечкото... Я, па тоя старец, дека е пошел у това време?... Влакът тръгнал.
- Ууу, я, па я! ЗаплеснАх се. ИзпущИх влАко...”
И по-нататък:
https://bg-bg.facebook.com/notes/%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%BE-%D0%BB%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE/%D1%88%D0%BE%D0%BF%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%85%D1%83%D0%BC%D0%BE%D1%80/130585340383765 „Загубил си трънчанинът теслата (а те са все майстори строители). И казва на другарите си: „Не ме е яд, че ю загуби, еле ме е яд, че гровцу че ю найде и че ю наточи откуде мешину!” (Превод: „Не ме е яд, че я загубих, а ме е яд, че граовец ще я намери и ще я наостри откъм обратната страна”)”
„Определение за трамвай по трънски: „На пакя – два пракя, на пракя – колету, на колету – удаю, на удаю – цапръц, и като дзвъцне...”
„Влиза трънчанинът в козметичен салон. Там едно момиче седи на стол и й правят маникюр. Попитал:
- Кикво продаете, моми?
- Будали...
- Па много сте се посвършиле, сал две сте остале...”
„Двама трънчани работят на строеж. Изведнъж единият паднал долу, а другият отива при него и пита:
- Какво стана?
- Какво стана, какво стана! Ватенку ми лупну!
- Епа много тежко лупну!
- Па я бе у ню.”
Всеки фестивал за народни танци завършва с оригинална или интерпретативна „шопска сюита”, а всяко надиграване – с шопска ръченица. Напоследък това се смята за безотказен коз, който да остави публиката във върховен екстаз. Но – реших да сложа тук не просто шопски танци, а няколко „образци”
Шопското никога не стига! Било то ситно шопско, граовско или шопска салата. Колкото повече се танцува или се яде, толкова повече ти се иска от същото, или поне подобно. Евентуално, само шопската мъдрост може да дойде малко в повече… Особено ако се озовеш неин предмет и не ти дойде извънредно да отвърнеш подобаващо.
Все пак ние си обичаме шопите, нали? С тях започва (дали нямам предвид само шопската салата?
...) и завършва всичко. Уви, изглежда и седенките
Ако сте дотърпели до това изречение – да знаете, че някак си дължината на писанието се оказа обратнопропорционална на тази на последната седянка…
Нищо, че напоследък не танцувам граовско
Хайде - за прошка:
До някога!
